Стрес

Стресът е неизменна характеристика на съвременния начин на живот.  Живеем бързо. Толкова бързо, че понякога дори не забелязваме как минава денят ни. Сутрините започват със звук от аларма, а още преди да сме се събудили истински, умът ни вече препуска — задачи, срокове, съобщения, имейли, срещи, списъци. Кафето се изпива набързо, храната често е между две задължения, а тишината, чрез която е възможно евентуално да чуем себе си, е почти невъзможен лукс. Прескачаме от задача на задача, от екран на екран, от една тревога към друга, сякаш животът е непрекъснато движение, което не бива да спира.

Когато говорим за стрес, често свързваме понятието с усещане за напрежение, претоварване или психическа преумора. В действителност обаче стресът е много по-сложен процес, който може да бъде разгледан на различни нива.

Физиологичният или биологичен стрес представлява реакция на организма към всяко изискване или заплаха. При среща с потенциална заплаха тялото се активира: сърдечната честота се ускорява, мускулите се напрягат, отделят се хормони като адреналин и кортизол. Това е естествен механизъм, чиято цел е да ни подготви за незабавно действие – да се справим със заплахата или да се защитим. Когато сме стресирани организмът активира различни биологични системи – нервна, ендокринна и имунна. Особено важна е т.нар. HPA – ос (хипоталамус–хипофиза–надбъбречни жлези), която регулира отделянето на кортизол.

Когато стресът е краткотраен, този механизъм на действие на жлезите с вътрешна секреция е също краткотраен. Организмът се мобилизира и след това се връща към баланс. Когато обаче напрежението стане продължително, системата остава активирана за по-дълго време, което може да доведе до изтощение, спад в имунитета и различни телесни симптоми, а в последствие и болести.

Тук вече стресът не е просто реакция, а състояние на продължителна биологична активация.

В този смисъл стресът не е нещо „лошо“ сам по себе си – той е базова функция на организма, свързана с оцеляването. Тази реакция е описана още от Ханс Селие (Hans Selye), който въвежда понятието „общ адаптационен синдром“. Общия адаптационен синдром описва универсалния начин, по който реагират всички човешки същества при стрес. С други думи той описва начина, по който тялото ни се адаптира към изискванията на средата. Общият адаптационен синдром е универсален. Обхваща три фази:

1. Фаза на изненадата и шока. Това е първоначалната реакция при среща със стресор, при която организмът „разпознава“ заплахата и се мобилизира. Наблюдават се физиологични промени като ускорен пулс, повишено кръвно налягане и отделяне на адреналин и кортизол. Тялото преминава в режим „борба или бягство“ – бърза, защитна реакция, насочена към справяне със стресора и оцеляване.

2. Фаза на съпротивата и/или адаптацията. Когато стресът продължи, организма се стреми да се приспособи към него. Външно човек може да изглежда стабилен и функциониращ, но вътрешното напрежение се задържа, ресурсите постепенно се изчерпват и организмът работи „на повишени обороти“. Това е етапът, в който функционирането се запазва, но с цената на продължително вътрешно натоварване.

3. Фаза на изтощението. При продължително въздействие на стресора, ако организмът не успее да се приспособи, адаптационните ресурси се изчерпват. Появяват се изразена умора и спад в енергията, повишена уязвимост към заболявания, емоционално претоварване, прегаряне, както и тревожни или депресивни прояви. В тази фаза компенсаторните механизми вече не са достатъчни и се наблюдават по-сериозни последици за психичното и соматичното здраве.

Психичният стрес обхваща преживяването на човека. Свързан е с начина, по който човек възприема, оценява и преживява дадена ситуация. Не самото събитие, а неговото значение за нас определя дали ще го преживеем като стресиращо.

Тук ключова роля играят фактори като психична устойчивост (резилентност), личностни черти, наличие на травми, ниво на когнитивно функциониране, соматични състояния и болести и др.

С други думи, стресът не е само това, което се случва с нас, а и това, което се случва вътре в нас.

Определени личностни черти засилват преживяването на стрес. Някои от тях са външен фокус на внимание (човек си обяснява преживяванията си с причини извън него), перфекционизъм (да се извлече винаги максималното от ситуацията и от себе си, да дадем винаги максимално възможното), склонност към прокрастинаия (отлагане), песимисъм, повишен невротизъм (засилена склонност към изживяване на негативни емоции), влошена резилентност (психическа устойчивост), липса на социална подкрепа и др.

През 50те и 60те години на миналия век кардиолозите Майер Фридман и Рей Розенман (Meyer Friedman & Ray Rosenman) описват т.н. “поведение тип А”, което очертава личностен профил на хора, с повишен риск от сърдечно-съдови заболявания и податливи на хроничен стрес. Тези хора се отличават с висока вътрешна напрегнатост, ориентация към постижения и склонност към хронично психофизиологично претоварване.  Те са силно амбициозни, с изразена ориентация към постижения, доминантно ангажирани с работа, отличаващи се с висока продуктивност и резултати. При тях често е налице усещане за постоянен недостиг на време, вътрешна припряност и трудности с отпускането и живеенето на по-бавни обороти. Те трудно преживяват периоди на бездействие. Склонни са да функционират в режим на продължителна мобилизация и психична активност, дори когато организмът сигнализира за умора и необходимост от почивка и възстановяване. Именно хората с подобен поведенчески стил са най-податливи както на остри стресови реакции, така и на негативните последствия от хроничния стрес.

Защо „справянето със стреса“ е важна тема в съвременния начин на живот?

Продължителният и непреработен стрес не се изчерпва единствено с усещане за психично напрежение, тревожност или емоционално изтощение. При хронично активиране на стресовата реакция настъпват трайни промени във функционирането на нервната, ендокринната и имунната системи, които постепенно могат да създадат условия за развитие на различни телесни състояния и болести.

Съвременните изследвания показват, че хроничният стрес може да участва в отключването и утежняването на заболявания като артериална хипертония, захарен диабет, сърдечно-съдови заболявания, автоимунни състояния, както и някои онкологични заболявания. В значителна част от случаите хората, развили подобни заболявания, не са имали изразена наследствена обремененост, което насочва вниманието ни към ролята на начина на живот, хроничното психофизиологично напрежение и продължителното претоварване на организма.

Разбира се, стресът сам по себе си не е единствената причина за възникването на тежки заболявания. По-скоро той действа като рисков и отключващ фактор, който при продължително въздействие отслабва адаптационните механизми на организма и увеличава уязвимостта към болестни процеси. Именно затова грижата за психичното здраве не е само въпрос на емоционален комфорт, а важна част от цялостната профилактика и поддържането на телесно здраве.